В някаква тъпа сесия се намирам, нямам си старите блогови постинги, всичко искам да започна отначало, смисълът е сведен до критичния минимум и въобще… не ми се говори.

Днес имах щастието да се насиля отново да започна да се разкривам пред човек, на когото много много май не му пука. Всъщност той или адски много ме обича или адски много му е все едно. Въпросът е, че аз вече 7 години не мога да разбера едно от двете. Това не ме прави особено щастлива. Но какво е щастието на фона на тъжните очи на кучето ми, което явно се е разболяло от нещо си. Какво е щастието, когато гледам бездушните си колеги всеки Божи ден. Какво, да му еба майката, е щастието, когато плача преди да заспя, точно както по времето на ранните ми тийнейджърски години. Това ме навежда на мисълта, че нещата особено много не са се променили. А дори и да бяха, дори всичко, което изпитвам сега, да е ново, нищо нямаше да е по-хубаво. Поне не за мен.

Опитвам се просто да не мисля за моите си проблеми, предпочитам да си заровя главата в пясъка, защото иначе ми става лошо. Лошо ми е всяка сутрин, в която не мога да свикна със собствените ми навици, а той облизва мляскащо поредната „Активия“. Гади ми се, щото явно съм гадна. Гади ми се, щото другите са гадни и винаги са били такива. Имам си едни злобни колежки, които се правят на много загрижени – как ми се ще понякога да бях сатанистка и да ‘зема един пистолет и да ги гръмна всичките тия кокони шибани. Обаче съм страхливка и така ще си остана. А освен това съм и силно вярваща, което ме прави още по-безсилна. Е, така ще я караме значи.

Днес явно съм в някакво деструктивно настроение, въобще не ми дреме как ще пиша тия думи и как ще изглеждат те. Писна ми да оглеждам всяко свое изречение и да го пиша така, че да ми харесва. Не искам да ми харесват. Искам да ги мразя. Да ги презирам. Да ги мачкам. За да не мачкам себе си, Боже мой. За да запазя себе си, любов моя. Егоизмът се развива, той се култивира, но само до едно време. Както си го направиш, така ще си бъде.

Заповядвам си да не рева. Няма. Ще си пусна тъпата музика и ще забравя, че ми се реве. А когато всичко свърши и всички вие, гадни лешояди, ме оставите на мира, ще отида на най-красивия склон на Витоша сама и ще плача под звуците на моята музика. И ще плача, и ще плача, докато не се излее всичко или докато не ме нападнете наново. Кръвопийци мазни и омразни, защо не си гледате работата? Гадове завистливи, мърморковци неразбиращи. Ходете си на изток и ме оставете да продължа.

И хубав подарък получих

Освен това разбрах, че най-добрият ми приятел пристига в България тия дни, а това може само да ме радва.
Написах важната си курсова работа с огромно отегчение, но не съжалявам. Егати, това тук наистина в дневник ще се превърне.

Влюбвам се. Мисля за него. Той, разбира се, дори не подозира, макар да сънувах нощес точно обратното… Той дори не разговаря с мен. Той е високомерен, направо кошмарен. Но се влюбвам.
Вървя пеша по най-дългата квартална улица, слушам зверски тъжна музика, а сърцето ми подскача от вълнение. Не се разстройвам трудно напоследък. А тестове тепърва предстоят. В следващия постинг вероятно ще се наложи да обясня.

Ако страдах от циклофрения – сега щях да бъда диагностицирана с маниен епизод. Аз си знам какво означава това.

Днес в студиото беше топло, гласът ми – изтощен. Щях да си докарам проблем с гласните връзки, но успях да се преборя. По същия начин, по който се боря с идиоти. С колеги-идиоти. Малко са, но достатъчно.

По въпроса за музиката – вдъхновението ми идва от прилив на нови чувства. Към един определен някого. Вероятно и те ще спрат след време, а гласът ми отново ще бъде готов да поеме височината на тези тонове. Въпросът е, че не съм сигурна дали този път си струва, дали ще имам търпението да преодолея собствените си страхове. Не искам да се губя отново в безумието на мислите си.

По въпроса за музиката – всичко е много сълзливо напоследък и вероятно ще остане така до края на месеца.

Пиша ден преди да навърша 21. Все по-често искам да съм по-малка.
Тогава поне празнувах рождените си дни, получавах подаръци. Утре ще получа изпит, няколко срещи, един запис и безброй тревоги.

По въпроса за музиката – днес разбрах, че на него тя също не му е безразлична. Дали това не е знак?